Остаряването като свобода
Остаряването не провокира никаква суматоха у мен – може би тъй като младостта ми не беше безконечен празник. Прекарах години, държейки чантите на приятелките си пред пробните из цяла София. Функцията на душеприказчик по никакъв начин не ми липсва и съм повече от щастлива, че това завърши.
Влюбвах се в несъответствуващи мъже, за които изобщо не желая да си припомням, въртях на пръста си едни и същи драми. Сега, когато чуя някоя госпожица, която се тресе от въпроса Той за какво не ѝ се обажда, за нищо на света не желая да съм на нейно място! Нямах пари, работила съм какво ли не, а образованието ми ми отвори хоризонти колкото люк на подводница. От 20-те ми години ми липсва може би кожата на лицето ми – каквото и да си приказваме, няма артикул, който да върне този тонус.
Днес съм удовлетворена от това, което съм претърпяла и научила, и непрекъснато мисля по какъв начин да го впрегна в още и още нови неща за правене, прекарване, обогатяване. Вече никой не ме изпитва, аз сама желая да узнавам и сама си слагам оценките.
Осъзнавам, че времето върви напред, и може би по тази причина нямам предпочитание да го изгубвам с неща, които не дефинирам като мои. Мога да си разреша този разкош, тъй като чувствам, че мога и сама. Не ми е значимо нечие утвърждение, прелестно виждам дамата в огледалото и нямам потребност от доброжелателни критики например. Боже! Аз самата мога да експортирам лекции по критика в Сорбоната. Това обаче към този момент не ме интересува. Интересува ме да разменяме мисли за това, какво сме прочели, видели, слушали – интересуват ме отзиви за света, а не недоволства от живота.
Днес се усещам свободна и несъмнено по тази причина не се опасявам от остаряването. Празнувам свободата и остаряването си с портретите на Кейт Бланшет за списание Porter (2014 г.). Дело са на фотографа Раян Макгинли и показват по-добре от всичките ми думи метода, по който се усещам на 42.
Влюбвах се в несъответствуващи мъже, за които изобщо не желая да си припомням, въртях на пръста си едни и същи драми. Сега, когато чуя някоя госпожица, която се тресе от въпроса Той за какво не ѝ се обажда, за нищо на света не желая да съм на нейно място! Нямах пари, работила съм какво ли не, а образованието ми ми отвори хоризонти колкото люк на подводница. От 20-те ми години ми липсва може би кожата на лицето ми – каквото и да си приказваме, няма артикул, който да върне този тонус.
Днес съм удовлетворена от това, което съм претърпяла и научила, и непрекъснато мисля по какъв начин да го впрегна в още и още нови неща за правене, прекарване, обогатяване. Вече никой не ме изпитва, аз сама желая да узнавам и сама си слагам оценките.
Осъзнавам, че времето върви напред, и може би по тази причина нямам предпочитание да го изгубвам с неща, които не дефинирам като мои. Мога да си разреша този разкош, тъй като чувствам, че мога и сама. Не ми е значимо нечие утвърждение, прелестно виждам дамата в огледалото и нямам потребност от доброжелателни критики например. Боже! Аз самата мога да експортирам лекции по критика в Сорбоната. Това обаче към този момент не ме интересува. Интересува ме да разменяме мисли за това, какво сме прочели, видели, слушали – интересуват ме отзиви за света, а не недоволства от живота.
Днес се усещам свободна и несъмнено по тази причина не се опасявам от остаряването. Празнувам свободата и остаряването си с портретите на Кейт Бланшет за списание Porter (2014 г.). Дело са на фотографа Раян Макгинли и показват по-добре от всичките ми думи метода, по който се усещам на 42.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ